Стадион „Народна армия“ (1923-1967)

Терен и собственост

Игрището заема площ от 58 546 кв. м в местността „Пустинята“ в Борисовата градина, София. От четирите страни то е обградено от алеи. Първоначално теренът е глинест, отчасти залесен и заобиколен от борова гора.^[1]

Столичната община предоставя мястото на клуба през 1922 г., а през януари 1925 г. разширява отпуснатия терен. До 1933 г. клубът го ползва временно, без да притежава нотариален акт за собственост.

На 3 август 1933 г. нотариус Славе Величков признава АС-23 за собственик на игрището и постройките му въз основа на чл. 21 от Закона за физическото възпитание на българската младеж от 1931 г. Актът забранява игрището, сградите и трибуните да бъдат залагани или продавани на търг. Подписан е от председателя Никола Карагьозов, секретаря Апостол Апостолов и д-р Тодор Зъбов. Клубът го определя като първия подобен нотариален акт за спортно игрище в България.^[2]

На 19 март 1948 г. стадионът е национализиран и предаден на Централния дом на войската (ЦДВ).

Първият строеж (1925–1933)

Поземлените работи започват през май 1925 г. под ръководството на арх. Александър Дубовик.^[3] В продължение на три–четири години теренът е снижен с до 2 м, а около игрището са оформени земни насипи. Работите струват около 400 000 лв., осигурени от самия клуб.^[4]

През 1927 г. Народното събрание отпуска на клуба 1000 куб. м дървен материал. С него през 1929 г. върху източния насип са поставени 15 реда дървени пейки с дължина 110 м. По това време стадионът разполага с 4000 седящи места.^[5]

Сградата с главната трибуна

През юни 1930 г. клубът обявява търг за изграждане на трибуна с размери 30 × 20 м на стойност около 450 000 лв. Строежът започва на 1 август 1930 г. Предвидена е стоманобетонна сграда, върху която са разположени места за зрители.^[6]

В сградата се помещават клубната канцелария, гардероби, душове, медицински пункт и гимнастически салон. До декември 1930 г. бетонните работи са изпълнени. На 21 октомври същата година строежът е посетен от министър-председателя Андрей Ляпчев.

Според описа към 31 декември 1931 г. завършената сграда е с размери 20 × 20 м. Главната трибуна има 10 бетонни реда, оградени с железни парапети.^[7]

Довършването за Балканиадата (1931)

Българският олимпийски комитет поема довършването на стадиона с намерението той да бъде използван по време на Балканските игри в София от 26 септември до 4 октомври 1931 г. В строителството участват трудоваци, а игрището е разкопано в продължение на три–четири месеца. Наличните посочени източници не установяват дали състезания от игрите действително са проведени на този стадион.^[8]

През този етап са изпълнени следните дейности:^[9]

• довършен и заоблен е насипът около игрището;
• изградени са две странични кули със стълбища към голямата сграда;
• оформени са главна алея, главен вход и странични входове;
• поставена е ограда от железни релси с бодлива тел;
• монтирани са 8–9 реда дървени пейки по целия насип.

В края на 1931 г. клубът описва игрище с размери 270 × 150 м, заобиколено от насип, четири тенис корта и игрища за баскетбол и волейбол. Недвижимото имущество е оценено на 1,3 млн. лв.^[10] През 1932 г. игрището е смятано за най-подходящото място за лека атлетика в София.^[11]

Вторият строеж (1937–1943)

През 1937 г. строителните работи спират, тъй като клубът изплаща натрупани задължения. Проект за първата лекоатлетическа писта в София, за който Министерството на просвещението осигурява 100 000 лв., не се осъществява поради новия градоустройствен план.^[12]

През 1938 г. е приет нов строителен план, разделен на два етапа:^[13]

• Първи етап — около 1 млн. лв.: дренаж, затревяване, лекоатлетическа писта и вътрешна бетонна ограда.
• Втори етап — около 2 млн. лв.: трибуни, навес и външна ограда.

Дренаж, писта и насип (1939–1940)

Основната част от първия етап е изпълнена през 1939 г. Според клубния отчет са изградени:^[14]

• дренажни канали с обща дължина 1700 м и подравнен терен;
• основа на лекоатлетическата писта и бетонен бордюр с дължина 850 м;
• бетонна стена откъм игрището с височина 110 см и желязна ограда върху нея, с обща височина 2,50 м;
• земен насип от около 55 000 куб. м пръст, който според оценката на клуба може да побере над 50 000 зрители, предимно правостоящи;
• водопровод с автоматични разпръсквачи.

Работите са финансирани главно от клуба, включително чрез лични заеми от негови членове на обща стойност 137 000 лв. Министерството на просвещението отпуска 60 000 лв., а Трудовите войски изпращат 40 трудоваци за 10 дни. Българският олимпийски комитет и Българската национална спортна федерация отказват помощ.

През 1940 г. е завършена първата в България олимпийска лекоатлетическа писта с дренаж.^[15]

Тревното игрище и незавършеният втори етап (1941–1943)

Дружеството „Бранник“ финансира строежа с 500 000 лв. през 1941 г. и с още 600 000 лв. през 1942 г.^[16] Тревното игрище е готово през септември 1941 г. и тогава е единственото такова в София.^[17]

Предвидените във втория етап трибуни и навес не са изградени. През 1942 г. се предвижда стадионът да бъде довършен без новите трибуни, поради което главната трибуна остава 30-метровата от 1930–1931 г.

„Чавдар“ и „Народна войска“ (1944–1952)

През ноември 1944 г. АС-23 се обединява с други клубове в „Чавдар“, а стадионът приема името на новия клуб. През 1945 г. за ремонт са отпуснати 500 000 лв.^[18]

Реконструкцията от 1947–1949 г.

Реконструкцията започва през 1947 г. В работата участват трудоваци и войници от Първа българска армия, а материалите са предоставени от Министерството на войната. Планът предвижда четири входни портала, 13 реда пейки върху бетонна основа и удължаване на 30-метровата главна трибуна до 100 м.^[19]

На 19 март 1948 г. стадионът преминава към ЦДВ, а строителството е поето от държавното Стройобединение. До есента на 1948 г. са изпълнени следните дейности:^[20]

• изградени са 13–15 реда пейки от бетон и дърво по насипа и шест врати с широки стълби;
• оформена е масивна маратонска врата в южния край — по-късно тунелът в центъра на сектор Б;
• подменен е горният пласт на терена на дълбочина до 45 см;
• изграден е малък стадион за баскетбол и волейбол с 2500 места.

През 1949 г. стадионът вече разполага с 13–15 реда пейки с обща дължина 10 км и над 20 000 седящи места. Лекоатлетическата писта е с дължина 400 м и шест коридора, а входовете са пет. Първоначално строителството е трябвало да приключи през 1948 г., но се забавя поради недостиг на работници.^[21]

Единственият годен състезателен стадион в София

От пролетта на 1950 г. игрище „Юнак“ е затворено заради строежа на Народния стадион „Васил Левски“. Докато новият стадион се изгражда, съоръжението в Борисовата градина остава единственото годно състезателно игрище в столицата.^[22]

Първият мач на обновения стадион е приятелската среща ЦДНВ – „Ботев“ (Пловдив) на 6 септември 1949 г.^[23] Първият официален мач се играе на 8 ноември 1949 г. срещу „Строител“ в софийския квалификационен турнир.^[24]

„Народна армия“ (1952–1964)

От средата на 1952 г. стадионът носи името „Народна армия“, а клубът се нарича ЦДНА.^[25]

През 1962–1963 г. са ремонтирани лекоатлетическата писта и секторите за лека атлетика, игрищата, тенис кортовете, оградата и трибуните.^[26]

Преустройството (1964–1967)

През април 1964 г. ЦСКА „Червено знаме“ обявява намерението си да построи голяма сграда на стадиона.^[27] Преустройството започва през есента на 1964 г. и е разделено на два етапа:^[28]

• Първи етап: нова официална трибуна с дължина 114 м, 50-метрова козирка и 4000 допълнителни места. Под трибуната са предвидени бани, салони, канцеларии, стол, кинозала и спортна зала.
• Втори етап: разширяване на останалите сектори и поставяне на електрическо табло срещу официалната трибуна.

През 1965 г. се изграждат зала с размери 22 × 40 м, козирката на трибуната и нови пейки по секторите.^[29] През април същата година двата стадиона в Борисовата градина са в ремонт, поради което дербито се играе на стадион „Славия“.

Новото светлинно табло е включено за първи път на 12 юни 1966 г. по време на мача ЦСКА „Червено знаме“ – „Спартак“ (Плевен), завършил 3:2. На срещата присъстват 26 000 зрители и Юрий Гагарин.^[30]

В началото на февруари 1967 г. реконструкцията е обявена за завършена: козирката и трибуните са готови, а входовете са асфалтирани. Продължава изграждането на тунел. Проектът е дело на архитектите Антон Каравелов и Симеон Иванов, а стадионът е с капацитет 32 000 места.^[31]